Святиятъ цар Петъръ българский и неговата епоха (927 – 30.01.969+)

Идването на Петър на българския престол е въпрос, който крие редица неизвестни. Те не са намерили своето достатъчно убедително обяснение предвид твърде общото представяне на настъпилите във Велики Преслав промени в известните ни извори. Знае се, че първородният Симеонов син Михаил е лишен от правата си на престолонаследник и изпратен в манастир, въпреки че остава неясно как и по какви причини става това. Обикновено се приема, че престолонаследник става вторият син, именно Петър. Две серии от печати, за които е най-правдоподобно да се приеме, че са принадлежали на двама български престолона- следници (канартикини) от първата четвърт на Х в., са свързани обаче не с Михаил и Петър, както би следвало да очакваме, а последователно с Михаил и с Йоан/Иван!

Това би могло да означава, че след отстраняването на най-големия син свой цар Симеон е определил за наследник именно Йоан, а не Петър. Изказано е предположение, че Петър е не втори, а трети син на Симеон Велики, което означава, че Йоан е втори син от първия брак на Симеон (П. Георгиев) – обстоятелство, което обяснява по-приемливо тази промяна.Съществува хипотезата, че към 924–925 г. между цар Симеон и престолонаследника Михаил са възникнали разногласия във връзка с поредната ескалация на българо-византийския конфликт. Канартикинът, който би следвало да е зрял мъж на 30–40 години, е бил отстранен и изпратен в манастир. За да бъде още по-категорично гарантирана позицията на Петър той е бил обявен за съвладетел на своя баща (Т. Тодоров), което е напълно възможно предвид аналогичната практика и в тогавашна Византия. Самият Симеон също не е бил канартикин, а е изведен от Борис-Михаил директно за владетел, по-скоро за съвладетел, тъй като старият княз, макар и монах, не се отказва от върховната власт на „от Бога архонт на българите“.Оловните печати принадлежат на лица с имената Йоан и Михаил, към които е прибавена двойната титла „багатур канаиртихтин“. Те са свързани с основание от Ив. Йорданов с двамата братя на цар Петър. Да се каже с абсолютна сигурност какво се е случило във Велики Преслав в дните около смъртта на цар Симеон Велики (27 май 927 г.) е невъзможно. Вероятно става въпрос за „таен“ или явен държавен преврат, осъществен от Георги Сурсувул и неговата сестра, неизвестната по име тогавашна българска царица. Още при възцаряването на Петър някои държавни решения създават предпоставки за нестабилност в близка перспектива. Тъй като Петър е бил твърде млад и е нямал деца, за негов престолонаследник е обявен Иван, което може да се тълкува и като отстъпка към оформящата се опозиция срещу Георги Сурсувул.

Със смъртта на цар Симеон въпросът за уреждането на продължителния българо-византийски двубой излиза на преден план. Умората от дългата война, растящите финансови и материални разходи, както и борбата за власт във Велики Преслав, си казват думата. Както личи от преговорите с Роман Лакапин през 923 г., самият цар Симеон съвсем не е бил толкова далече от идеята за мир, а максималистичните му претенции вероятно са имали за цел постигането на възможно най-изгодни условия за българската страна.Проблемите в царското семейство извеждат начело на държавата царския регент, близък роднина (шурей) и вероятно тогавашен кавхан Георги Сурсувул – личност, чиято роля в българския държавен живот през онези години несъмнено е изключително важна. Новата власт във Велики Преслав на първо време не променя курса към Византия. Напротив, през лятото на 927 г. в Източна Тракия започва поредната българска офанзива. Опустошени са редица византийски крепости и селища, включително гр. Виза. Не след дълго обаче в Константинопол пристига монахът Калокир, който носи хрисовул („златопечатно писмо“) от цар Петър до Роман Лакапин с предложения за мир и династичен брак. Според византийските хронисти Петър и Георги Сурсувул се решават на радикалната стъпка, тъй като се боят от ответен византийски поход, както и поради върлуващият в България глад, природните неблагополучия (суша и скакалци, които унищожават реколтата), страхът от агресивни действия на съседите маджари и хървати.Липсата на преки свидетелства от самото време на мирните преговори, както и наличието на определени тенденциозност в позицията на хронистите (хора от кръга на Константин VII Багредонородни, един от ярките идеолози на византийската „изключителност“!), изискват по-голяма критичност към тези
извори. Негативното отношение към Петровото царуване, формирано на базата на общите впечатления от развитието на Българското царство през X-XI в., също трябва да бъде преодоляно. Ако се вгледаме в изворите, тезата за острите вътрешни раздори по въпроса за мира още през 927 г. не намира сигурна почва. Подетият курс е подкрепен от най-приближените хора на покойния цар – Георги Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, калу-таркана Симеон, сампсиса (началникът на дворцовата канцелария) Симеон, и др. Някои са от тях са близки царски роднини, а знатният българин Стефан, който играе особено важна роля в българо-византийските преговори през есента на 927 г., навярно е бил племенник на покойния цар и първи братовчед на Петър.
Редно е да се запитаме дали инициативата е наистина българска, както твърдят хронистите? По-скоро инициативата е на Византия, а Калокир е неин пратеник, натоварен с мисия в
България по-рано (след Симеоновата смърт?), който този път носи дългоочаквания отговор на византийските предложения за мир. Така или иначе, за пръв път след 913 г. от Велики Преслав идват не откази и предизвикателства (вкл. българският владетел да бъде признат за ромейски василевс!), а приемлив отговор. Новата българска позиция е приета с обяснима радост от Роман Лакапин. В България са изпратени нови високопоставени дипломати, а скоро в Константинопол пристига самият Георги Сурсувул, придружаван от най-видните български първенци. Тази незапомнена по мащабите си дипломатическа „офанзива“ води до сключването на мирен договор, който е без точен аналог в двустранните отношения. Постигнат е т.нар. „дълбок“ или „дълъг мир“ (сключван по принцип за 30 години, в случая продължил четири десетилетия), скрепен с династичен брак. Империята нарушава своите вековни принципи за „блестяща изолация“, като на чужд владетел е дадена за съпруга византийска принцеса.
Георги Сурсувул и придружаващите го високопоставени българи избират за съпруга на своя владетел византийската принцеса Мария, дъщеря на Христофор, най-голям син, съим-
ператор и потенциален наследник на Роман I Лакапин. За окончателното сключване на мира във Влахернския дворец пристига самият цар Петър, а брачната церемония е извършена лично от константинополския патриарх Стефан II в прочутата църква „Св. Богородица при Живоносния извор“ (Пиги, дн. Балаклъ) на 8 октомври 927 г. Както пишат византийските хронисти, Мария се сдобива не само „… с мъж цар“, но и с името „Ирина“ („Мир“). На един пир след сватбата българските гости изискват царският тъст Христофор (трети във византийската йерархия след Роман Лакапин и легитимния наследник Константин VII Багренородни) да бъде смятан вече за втори по ранг след своя баща. Макар външно да се противял на искането, Роман отстъпва под предлог на взаимното роднинство и приятелство. Впрочем, уж спонтанното българско настояване отговаря на интересите на Роман, който отдавна се стреми да измести Константин в полза на своята фамилия. Но и българската страна не прави
това от дворцов наивитет – така българите, макар и в „роднински“ план, реално се намесват във вътрешните работи на империята (прецеденти, каквито Византия винаги се е стремяла да не допуска!); още нещо, така се повишава политическа тежест на брака, който вече визира и един бъдещ владетел. След сватбата, придружена от многобройна свита, Мария-Ирина заминава за новата си родина.
Византия прави една трудна, не особено желана отстъпка – Петър е признат за „василевс“, а българският духовен глава от архиепископ е прогласен за патриарх. Ако може да се говори за отказ от Симеоновата политика от страна на българския цар и неговите приближени, „омекотяването“ на политическия курс е
най-вече в идейно-политически план. Да се твърди обаче, че българската страна е направила някакъв извънредно голям идеологически компромис, отказвайки се от претенциите на Симеон Велики, не е оправдано. Естествено, Византия не може да признае българския владетел за „василевс на ромеите“ или „…на българите и ромеите“ (т.е. за свой император!) и надали Симеон Велики сам е вярвал в това. С други думи, Петър и сътрудниците му добиват максималното, което Византия е в състояние да стори.С договора от 927 г. византийският „ойкуменизъм“ външно остава непокътнат, но в реален план
постигнатото от българската дипломация е пробив в теорията за световно господство на
„Новия Рим“. Империята признава българския цар за стоящ най-близо по ранг до „василевса на ромеите“, за заемащ по-високо място дори от западния франкски (германски) император. Ви-
зантия се задължава да плаща на българския цар годишен трибут („форос“/данък), което тя прави без прекъсване до 966 г.
Признаването на българския духовен глава (според авторите на т.нар. Борилов Синодик това е Леонтий) за патриарх, макар и отстъпващ в каноничен план на своите събратя в древ-
ните патриаршии от т.нар. „пентархия“ (Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим), няма точна аналогия в тогавашния християнски свят. Този статут още веднъж гарантира независимостта на българската църква, правото й създава свой клир, да води проповед на своя език, да изгражда собствен пантеон от светци, да бъде в пълна „симфония“ („съзвучие“) с българската царска власт. Този „български модел“ на църковна уредба се утвърждава до такава степен, че Василий II, макар да отнема патриаршеския сан на духовния глава, все пак запазва самостоятелността на българската църква в лицето на архиепископа в Охрид. Подобно на царската, и патриаршеската титла става неразделна част от българската политическа идеология. Най-яркото свидетелство са усилията на царете Калоян и Иван Асен II да възобновят именно патриаршеското достойнство на църквата – настойчивост, която дълго време не е разбираема за Римската курия предвид обичайния за средновековните европейски
държави църковен порядък. Според него архиепископският сан и подчинеността на Рим или Константинопол са в реда на нещата. Признатата през 927 г. българска патриаршия по всяка вероятност има за официално средище Дръстър, а не „новия“ град Велики Преслав. Така е отговорено на каноничното изискване патриархът да резидира в „древнопросияла“ катедра. За разлика от столицата, дунавският Дръстър (римският Дуросторум, византийският Доростол) е старо християнско огнище.
Често се твърди, че по силата на договора от 927 г. българите напускат заетите от Симеон земи след 913 г. Нещата надали стоят толкова просто. На практика цар Петър се отказва в полза на империята единствено от земи, които при неговия баща са били във военновременната зона (например Виза) и чието задържане е било проблематично. В пределите на България остават земите от Странджа през Беломорието и Южна Албания до Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия), вкл. част от Солунското поле, Северен Епир, днешна Албания и Косово. С други думи, в договора
от 927 г. българските интереси са били съхранени в максимална степен.Промяната в отношенията с Византия, както се оказва, не е била приемана еднозначно от българската аристокрация.

Хронистите съобщават, че скоро след сключването на мирния договор от есента на 927 г. в България се проявява т.нар. „партия“ на „Симеоновите велможи“, несъгласни с политическия курс на „дълбок мир“ с Византия. Вероятно, както често става в „реалната политика“, вътрешни, групови, междуличностни вражди се обличат в радикална форма предвид конкретни политически амбиции. Външнополитическата и особено патриотичната „материя“ служи най-добре при търсенето на дивиденти за сметка на управляващите в даден исторически момент. Знаем с по-късна дата, че Петровите братя Иван и Вениамин (наричан в литературата „Боян Магьосника“) дълго време носят „българско облекло“ – своеобразна декларация на изконни български традиции.През 928 г. Иван оглавява заговор, който едва ли е обезвреден така лесно. В един надпис от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа) се чете името на „цар Иван“! Кой е този „цар Иван“, ако не Петровият брат?
Едва ли става дума за император Йоан I Цимиски (969–976) или за „българския самодържец Йоан“ (Иван Владислав) – надписът определено е по-ранен. Един оловен печат на Иван дава изписаната на гръцки титла „василевс“, равна на българската „цар“. Според византийските хронисти властите се разправят жестоко със заговорниците, а Иван е хвърлен в затвора и насила замонашен– моменти, които К. Попконстантинов свързва с конкретни надписи графити в манастира при с. Равна и от самия Велики Преслав. Така или иначе, обстановката е оставала достатъчно сложна, което личи от обстоятелството, че цар Петър е принуден да търси помощ от своя „дядо“ Роман Лакапин.Византийските хронисти представят нещата по волно или неволно изопачен начин. Дошлите в помощ на цар Петър ромейски пратеници тайно (?!) извеждат царския брат Иван от затвора, от Велики Преслав и въобще извън страната. В Константинопол той става обект на особени грижи – лично Роман Лакапин се застъпва пред църквата за освобождаването му от монашеския обет, жени го за знатна арменка, дава му богато имение. На сватбата кумува не кой да е, а е самият съимператор Христофор – тъстът на Петър! Да вярваме, че българските власти са можели по такъв елементарен начин „да изпуснат“ най-опасния държавен
престъпник е нелогично. Ще припомним сведенията за ефикасната българска гранична стража през онази епоха, чиято жертва през 978 г., както ще видим по-нататък, става жертва дори избягалият от византийски плен цар Борис II. По-скоро, отвеждането на Иван в Константинопол е извършено по идея на самия цар Петър – изпращането на бунтовника във византийската столица, сродяването му с византийския двор и т.н. компрометира Иван в очите на най-разпалените му привърженици. Роман Лакапин участва в тази игра, разбира се, не без умисъл, но в крайна сметка името на Иван изчезва от хрониките – свидетелство за отпадането му от „голямата политика“.Само след две години своите претенции предявява и монахът Михаил. Сега нещата са още по-сериозни, защото някакви „българи-скити“ застават на страната на някогашния престолонаследник. Заточен в манастир нейде в днешна Македония, Михаил се опира на потомците на Куберовите българи! В хода на метежа претендентът неочаквано умира, а поддръжниците му бягат на византийска територия. Те създават грижи на местните власти, главно в Епир. Вероятно разбунтувалата се област е включвала земи от поречието на Струма на запад, вкл. стария
комитат с център Девол в днешна Албания. Върху заговорите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още, но е неоспорим факт, че цар Петър запазва своя трон и управлява най-дълго от всички български царе. По време на тези събития сръбският княз Чеслав Клонимирович успява да избяга от Велики Преслав и с византийска помощ възстановява своята държава, превърната през 924 г. в българска провинция. В науката отдавна има спор кога е станало това, тъй като Константин Багренородни поставя въстанието на Чеслав през „седмата година“. Дали обаче „броенето“ започва от идването на власт на княз Захарий (921–924) или от унизителната роля на самия Чеслав като българска марионетка или, по-скоро, „примамка“ през 924 г.? Въпреки неяснотите в датировката, най-правдоподобно е въстанието на Чеслав да е било през 931 г. Двойнствеността на византийската политика към България в случая е твърде показателна –запазвайки приятелството с Петър, в същото време Роман Лакапин „тайно“ подпомага сръбското въстание. Дали вината за тази загуба обаче е само на Петър? Тя все пак трябва да бъде „поделена“ с опозиционните сили, които с действията си улесняват сърбите,
принуждавайки царя и правителството му да отклоняват вниманието и силите си от
външната към вътрешната политика.

Един от факторите за дестабилизация на българската политическа и стопанска мощ през X в. е засилената военна активност на маджарите (унгарците). Нашествията на новите „хуни“, от които страда почти цяла тогавашна Европа, вкл. Франкската империя и Италия, са най-тежкия проблем за цар Петър. Обичайните твърдения, че царят и държавата проявяват пасивност, пораженческо поведение и незаинтересуваност нямат реални основания. Унгарците са извънредно опасен и силен за времето си противник, намиращ се в най-динамичната фаза от развитието на
едно младо, „военно“ по тип общество. В процеса на „придобиването на родината“ този все още полуномадски народ нанася унищожителен удар на силна държава като Великоморавия, тероризира своите западни съседи, и т.н. България изпитва силата на унгарските удари още при цар Симеон Велики – както във войната през 894–896 г., така и при завземането на част от отвъддунавските земи в дн. Трансилвания около 903 г. Унгарските победи над Симеон и неговите отвъддунавски управители (Салан, Глад и др.) поне отчасти обезсилват твърде тежките упреци към цар Петър. Ако се обърнем към събитията в началото на XI в., трябва да се признае, че при цар Петър България в някаква степен съхранява и може би дори възстановява част от територията си на север от Видин, Белград и Срем.През 934 г. унгарците правят дълбок рейд на Балканите, достигайки до византийската столица. Те минават през българската територия, следвайки т.нар. „военен“ или „диагонален“ път от римската епоха („Via Militaris“): Белград – Ниш – Средец – Пловдив в продължение на около шестстотин километра! Предположенията за отношението на цар Петър към тази акция са разнообразни – от допускането, че българите са безсилни да й се противопоставят (П. Мутафчиев), до идеята, че на унгарските вождове и войски е даван свободен „коридор“ към Византия (В. Гюзелев, П. Коледаров, Хр. Димитров). Последната възможност приемливо се обяснява като българска реакция на византийската подкрепа за сърбите през 931 г. Вероятно по сходен начин стоят нещата и с нахлуването през 943 г., когато нашествениците достигат до
Атина и Коринт. Ново унгарско проникване на византийска земя има през 948 г. След броени години новите „хуни“ претърпяват първото си голямо поражение при Лехфелд (10 август 955 г.), нанесено им от немския крал Отон I Велики (936–973), след което активността им на запад спада. Напротив, нахлуванията на Балканите се засилват, което отново е създавало грижи на цар Петър.
Промяната е отразена в масираните унгарски набези в Източна Тракия през 959–961 г., когато се стига до големи сражения с византийските войски. Не е изключено при някои от тези
походи унгарците да са „прегазвали“ българските земи, да са плячкосвали, и т.н., достигайки в устрема си до територията на империята. Това да е продължило близо три десетилетия обаче надали е възможно. От едно писмо на цар Петър до император Никифор II Фока разбираме, че към 963–966 г. България е била нападана от унгарците и е воювала с тях, без обаче през същите години те да са достигали византийските предели. Да се мисли, че българските власти са били абсолютно безсилни да влияят на унгарската военна активност (неизменно през българска територия!), със сигурност е неправдоподобно. Пресилено е обаче да се приеме и обратното – че между България и маджарите е съществувал неизменен съюз в продължение на тридесет години (!), който сякаш е можел да остане в тайна за империята… Явно
двустранните отношения са били динамични, на „приливи“ и „отливи“, с конкретни решения при всеки възникнал повод. Подобен подход е обясним при невъзможността или нежеланието на Византия да оказва военна помощ на България, както и поради автономното поведение на отделните унгарски вождове. От друга страна, преди 966/967 г., диалогът между Велики Преслав и Константинопол продължава в духа на мирния договор от 927 г.
Управляващите среди във Велики Преслав свързват политиката към унгарците не само с Византия, но и с други традиционни за страната партньори – печенезите, Сърбия, Хърватия, дори Германия. Навярно мисията, изпратена от цар Петър при Отон I в Магдебург през 965 г. не е първият български опит за координиране на действията с немското кралство, прераснало през 962 г. в „Свещена Римска империя“. Наред с победата си над унгарците през 955 г., Отон е имал достатъчно сложни отношения с Византия в Италия. Преки резултати от българо-германските контакти обаче не са известни. Всичко това принуждава цар Петър да търси начин за нова регламентация на отношенията със самите унгарски вождове. Това става със съюзен договор през 965/966 г., по силата на който българите пропускат унгарски отряди за набези на византийска територия. Това неминуемо влошава отношенията между двете страни.
Развитието на българо-унгарските отношения има отражение и върху тогавашна Сърбия. Българското влияние в тази съседна страна към средата на X в. е възстановено. Прави впечатление настойчивостта, с която в своя трактат „За управлението на империята“, писан около 948–952 г., ученият император
Константин VII Багренородни отстоява византийските „права“ върху Сърбия.
„Архонтът на Сърбия изначално (…), робски е подчинен на василевса на ромеите и никога не е бил подвластен на архонта на България…“; сърбите дават на българския владетел „дарове“, а не данъци… С тези аргументи Константин изразява тревогата си от сближението на Чеслав с цар Петър, предизвикано от засилената унгарска активност след 934 г. Пак в контекста на казаното (или на премълчаното!) от Константин VII изглежда, че влиянието на Петър е проникнало и сред хърватите. Не е изключено, както по времето на Симеон, Чеслав, който при това е българин по майка, да се е опитвал да маневрира между Византия и България. Сръбският княз разширява държавата си, за което благосклонният неутралитет на Петър е бил много важен. В началото на петдесетте години Чеслав успява да разбие унгарския вожд Киш, но малко по-късно е победен. Князът е хвърлен с камък на шията в р. Сава, а Сърбия тръгва по пътя на упадъка.

В крайна сметка, не можем да не признаем, че цар Петър не се различава принципно от своя баща Симеон Велики, въобще от традиционната българска политика в западната част на Балканите.Анализът на изворите и археологическите данни показва, че България и през X в. запазва известни позиции в Северното Черноморие, макар и силно изместени на юг към Дунавската делта за сметка на съседните печенези. Демографската и етническа ситуация се изменя още към началото на X в., когато печенезите заемат старите поселения на унгарците. Приема се, че „отдръпването“ на българската власт на юг – югозапад е станало, волно или не, без война на Симеон и Петър с печенезите. Напротив, с малки изключения, те стават лоялни съюзници на България, което проличава в ред събития. И все пак, границата на царството не е била на самия Дунав, а северно от него – от долното течение
на Днестър в посока на Дунавската делта. В земите на днешна Бесарабия (южната част на Украйна и Молдова) през X в. се наблюдава струпване на селища, открити по археологически път, които принадлежат на Първото българско царство. България запазва контрол над някои крепости, други са изоставени. Военната мощ на номадите печенези, която към средата на X в. е своя
апогей, вероятно е използвана от цар Петър и за натиск срещу унгарците и Византия.

През 963 г. умира българската царица Мария – Ирина, което налага препотвърждаването на договореностите между България и Византия. Въпросът е решен в неблагоприятен план – мирът е гарантиран с присъствието на царските синове Борис и Роман в Константинопол. Надали официалната формула на станалото е „заложничество“, вероятно отиването на Борис и Роман в Константинопол е представяно като обучение, както е било някога с дядо им Симеон. По същото време във Византия настъпва сериозна вътрешнополитическа промяна – на власт идва прославеният пълководец Никифор Фока (963–969), който се жени за императрица Теофано и става регент на малолетните Василий II и Константин VIII. Никифор изразява интересите и възгледите
на войнствената малоазийска аристокрация – влиятелна социална сила, която през X в. се превръща в гръбнак на армията, жънеща победи над арабските съседи на империята. Отношението към България става още по-хладно. Вероятно това е една от при-
чините цар Петър да потърси контакти с Отон I и да сключи нов договор с унгарците. Конфликтът между България и Византия на пръв поглед
избухва изненадващо, във време, когато и двете страни не се чувстват подготвени за прекъсване на „дълбокия мир“. През зимата на 966–967 г. в Константинопол се явяват български пратеници, които изискват от Никифор Фока „обичайния данък“.
Императорът празнува голямата си победа над арабите от Тарс, настроението в двореца е приповдигнато, а българските искания изглеждат ненавременни и неуместни. Императорът воин схваща плащаният четири десетилетия трибут като унижение, а и като неприкрит шантаж. Българските дипломати са изгонени със скандал, в който Никифор си позволява груби и непристойни изрази към българския народ („мръсен“, „робски“, „жалък“ и пр.) и неговия цар („облечен в кожи кожогризец“, „трижди роб“ на всесилните ромейски василевси). Руският византолог Сергей Иванов се съмнява, че опитен политик като Никифор Фока би си позволил такъв драстичен тон. Според В. Златарски с това действие цар Петър се е опитал „… да се отърси от унизителното положение, в което се намирал спрямо Византия от 963 г.“, опирайки се на договора си с маджарите. Ако развием идеята на британския
византолог Ст. Рънсиман, с този предизвикателен ход българският цар напомня на обзетия от източната си политика император (вкл. „кръстоносната“ му идея да освободи Йерусалим от „игото на сарацините“), че без неутралитета на България византийските успехи биха били скромни, дори невъзможни. Така или иначе, българо-византийските отношения навлизат във фазата на неприкрита вражда. След скъсването на „дълбокия мир“ се стига до пълно отваряне на „маджарския“ коридор за набези към империята – когато арабският хронист Яхйя Антиохийски споменава неизвестни по други извори български акции против Византия през 966–967 г., може би визира такива предизвикани от цар Петър унгарски нахлувания. През 968 г. германският пратеник във Византия епископ Лиутпранд Кремонски свидетелства за удари
към Солун – старият път „Виа Игнация“ на практика е неизползваем заради непрекъснатите унгарски набези.
Създал повод за война и верен на своя агресивен стил, Никифор решава да изпревари българския цар. През лятото на 967 г. византийската армия нахлува в България, завладявайки някои погранични крепости в Тракия. Обект на нахлуването е в района на граничния български вал „Еркесията“. Една голяма и продължителна война с българите е нежелана от императора, ангажиран както с арабите на изток, така и с германо-византийските противоречия в Италия. Целта е цар Петър да бъде сплашен и
принуден да иска нов мир, по-благоприятен за империята. Не се споменава нищо за Борис (II) и Роман, но присъствието им във византийската столица няма как да не е използвано за натиск спрямо правителството във Велики Преслав. Войната има характер на военна демонстрация – дотам, че някои учени (например С. Иванов) се съмняват дали тя не е литературна измислица на Лъв Дякон…
Поход срещу България е имало и това се подтвърждава от една грамота на Никифор Фока, макар и в късен препис. При своето нахлуване Никифор Фока достига до т.нар. Голям окоп (Еркесията), откъдето изпраща писмо до цар Петър с искане българите да не допускат повече унгарски нападения в ромей-
ските предели. Българският отговор не съдържа очакваните молби за мир, а гневни упреци – според Лъв Дякон цар Петър
заявява:
„Когато те [унгарците] воюваха против нас, ти, извикан да ни помогнеш, не пожела. А сега, когато ние, принудени, сключихме с тях договор, ти намираш за справедливо да нарушим договора, да вдигнем оръжие против тях и да започнем война без
всякакъв повод…“
Решителният тон ясно показва, че България съвсем не е слаба във военно отношение, а и цар Петър не е за подценяване…
Никифор Фока, който в дългата си военна кариера се е справял с достатъчно тежки ситуации, оценява реалистично обстановка-
та и се оттегля. Лъв Дякон оправдава решението му с трудния български терен, изпълнен с планини, гори и непроходими мес-
та – императорът
„… не смятал за благоразумно да поведе ромейската армия в безредие през тези опасни места, за да я предаде на българите да я изколят като добитък…“
Жив е споменът за тежките поражения, търпени от българите – наред със съдбата на злополучния си съименник, загинал век и половина по-рано, Никифор положително е имал предвид и катастрофата, претърпяна от неговия чичо Лъв Фока при Ахелой през 917 г.
След неуспеха на военната диверсия Никифор Фока търси друго решение. Неочаквано на пръв поглед то е свързано с Киевска Русия.
Защо Византия не се е обърнала към печенезите, оценявани от самите ромеи като най-сериозната военна сила на
север от Дунава?
Отговорът е само един – българската дипломация не допуска подобно развитие, следвайки линията на приятелски отношения с печенежката знат. Впрочем, виждането на Ив. Божилов, че правителството на цар Петър е подценило възможностите на Киевска Рус за действия против България има сериозни основания и това се оказва една от тежките грешки на цар Петър и неговите съветници.
Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анализирани нееднократно. Насочвайки вниманието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопостави на България силен и недостатъчно познат противник. Със сигурност връзки между Велики Преслав и Киев са съществували, но Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние. От времето на византийско-руския
договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната „варяго-руска дружина“. Контактите между Киевска Рус и Византия
се засилват след покръстването на княгиня Олга (944–964) в Константинопол (955 г.).
Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964–972 г.). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав е изразител на най-агресивните среди от нормано-руската върхушка. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемайки Христовото учение за религия на слабите. През 964–967 г. князът и „дружината“ му нанасят тежки удари на Хазарския каганат, воюват срещу народите
в Северен Кавказ, присъединяват нови славяни към киевската държава. Стремежът е да се наложи контрол върху търговските речно-морски и сухоземни пътища в региона.
Никифор Фока изпраща при Светослав младият и енергичен Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Светослав получава 15 кентенария злато – сумата, достатъчна за наемна войска, не по-голяма от три – четири хиляди души. В същност златото е личен дар за княза, докато за „дружината му“ е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България. Империята се опитва да внуши на княз Светослав ползата от взаимния съюз. Една целите, преследвани от Никифор, е да отклони киевско-руската енергия от богатия византийски Херсонес (дн. Севастопол, Крим – Украйна), в изгодно за самата империя направление.Докато тече тази подготвителната фаза, в Константинопол пристига българско пратеничество. Още на 28–29 юни 968 г., преди първия поход на Светослав, в двореца присъства българска делегация, чийто неизвестен по име водач е приет на по-високо равнище от епископ Лиутпранд Кремонски, посланикът на император Отон I. На протестите на Лиутпранд е отговорено, че за Византия най-високопоставен от чуждите владетели е българският цар, а не немският „крал“. Империята дава вид, че е диалогът с цар Петър може да бъде продължен. Въпросът е дали оказаният на почетен прием не е имал за цел да заблуди цар Петър? Ако пък това е български демарш за предотвратяването на руската агресия, той не постига успех.

Светослав дебаркира със своите ладии в Дунавската делта през август 968 г. Лъв Дякон твърди, че войските му наброяват
60 хиляди души („без да се броят наемниците“!), а тяхно ядро е княжеската дружина от 10 хиляди воини. Две години по-късно
Светослав сам определя войниците си на 20 хиляди, при все че вече е претърпял тежки загуби. Числото, дадено от Лъв Дякон,
е преувеличено, но все пак Светослав води значителни за времето си сили, използвайки демографския потенциал на източните
славяни и на идващите от Северна Европа нормани („варяги“). Князът е придружаван от патриция Калокир, приет от него като
„… роден брат чрез връзките на приятелството…“
Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него Петър изпраща 30-хилядна войска. При цялата спорност на числеността на армиите, ясно е, че българските сили са по-малобройни от руските. Възможно е царят да не изпраща цялата си армия на север, опасявайки се от византийски удар от юг. Българите са разгромени в първото голямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар. Неспособен да изпълнява
функциите си на държавен глава, тоъ приема монашески сан и се оттегля в манастир. Царят-черноризец умира на 30 януари 969 г.

България губи опитен и обигран политик, който независимо от своите грешки и слабости води държавните дела повече от четири десетилетия. Една от запазените църковни служби за светеца цар Петър отразява „…голямата беда…“ и унинието, обхванало българите, след смъртта му. Авторитетът на Петър е още по-висок във времето на византийското владичество. Неговотото име се превръща в символ на българската независимост и е приемано от най-видните въстанически водачи (Петър Делян, Константин-Петър Бодин и Теодор-Петър, братът на Асен).

Победата на Светослав според руската летопис е при Преславец (или Малък Преслав, при дн. Нуфъру, Румъния) в делтата
на Дунава. Последвалите действия водят до завладяването на част от североизточните български земи. Руският хронист твър-
ди, че Светослав завзема „80 града по Дунава“. Правени са различни догадки относно тези градове, но един поглед към скандинавските саги ни убеждава, че числото е напълно условно и че „80“ означава просто „много“!
Във всеки случай завоеванието не включва столицата Велики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър, българското правителство се съвзема от тежкия удар. Според летописците по внушение на българите печенезите нападат и блокират Киев. Светослав е принуден да прекъсне победоносната си кампания и да се върне бързо назад.

Неочакваното поражение на българските сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от развитието на войната, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна за българи и руси. Според Лъв Дякон още при първия поход патрицият
Калокир замисля да узурпира ромейския трон, което безпокои Никифор Фока. Ако Византия е смятала, че Светослав ще се задоволи само с разграбването на българските земи без да има
териториални претенции, това се оказва погрешно. При „княза викинг“авантюристичното начало надделява над политическия прагматизъм.
Никифор започва да готви дори столицата Константинопол за нападение по море и суша, което, проведено от България, би било по-застрашително от предходните руски морски походи. Рязката промяна в ситуацията принуждава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно сили за
война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфликтът с
немците. Сведенията за поредните
българо-византийските контакти са лаконични, но в някакъв вид старото „приятелство“ поне
в декларативен вид е възстановено. По същото време цар Петър умира, а византийското правителство позволява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Според едно спорно сведение на Йоан Скилица, за което ще стане дума и по-нататък, империята е провокирана и от политическият „дебют“ на Комитопулите! Синовете на „много могъщия комит Никола“ се свързвани и от поета Йоан Геометър със „залеза на Никифор“ през 969 г. Наистина, въпросът за политическата тежест на братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил по онова време е обгърнат в неяснота, която разкрива възможности както за различни хипотези, както и за груби спекулации с българското минало.
Причината е мъглявото съобщение на Йоан Скилица, според когото Борис и Роман са пратени да поемат бащината власт и
да спрат „…напредването на Комитопулите (…), които замисляли въстание и бунтували България…“ Впрочем, както ще видим
във втората глава на тази книга, в случая Скилица на две места пише почти едно и също за „въстанието“ на българите, имайки
предвид 976 г. Впрочем, за да са толкова влиятелни през 976 г., Комитопулите вече са имали авторитет и позиции в българската
държава, но няма основание в тяхното „напредване“, ако е имало изобщо такова, да се вижда движение против династията, проя-
ва на сепаратизъм от какъвто и да било вид, още по-малко опит за създаване на „западно българско царство“. Напротив, виждаме византийски опасения, че на власт в България би дошла една откровено враждебна, войнствена политическа групировка. Ако
империята е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало и на желанието във Велики Преслав да доминират познати и предвидим политически сили и личности.
Неопитността на Борис II е приемана като условие, че от българска страна няма да последват изненади. Когато се разглежда въпросът за „появата“ на Комитопулите, трябва да се има предвид нагласата на византийски автори. Йоан Скилица е повлиян от онова, което знае за византийската вътрешнополитическа действителност по същото време. С дру-
ги думи, волно или неволно съпоставя движението на Комитопулите с узурпаторските кроежи на Варда Склир и Варда Фока
към трона на Василий II, за които ще разкажем по-нататък. Приликата е формална, доколкото българската знат, водена от Комитопулите, остава лоялна към династията и доказва това в хода на последвалите драматични събития.

* * *
МНОГО Е ПИСАНОТО ЗА ЦАР Петър
и пристрастията му към църквата, при това най-често по презумпция и без задължителният
анализ на малкото достигнали до нас извори. Без преувеличение може да се каже, че в съществуващите изследвания, да не говорим за публицистиката, популярните четива и т.н., името на цар Петър обикновено извиква асоциацията за един безволев, набожен, отдаден (и манипулиран!) от църквата владетел. Оттук се стига до твърдението, че именно заради привързаността си към църквата и щедростта си към нея цар Петър е канонизиран след своята смърт. Налице е и прекият или косвен упрек, че заетият с църквата и вярата владетел не отделя необходимото внимание на държавните дела, че в името на „царството небесно“ занемарява своето земно, българско царство. Надали има смисъл да коментираме дълбоката религиозност на цар Петър и едва ли тя е белег на слабост за един държавник през Средновековието. Могат да се дадат десетки примери от всички европейски средновековни държави, при това без „набедените“ в подчертана склонност към верските и църковните въпроси владетели да са слаби, безволеви и пр. В годините на цар Петър, когато се явяват социални трудности, засилена еретическа пропаганда и т.н. такава грижа е повече от задължителна. Но дали цар Петър е бил прекомерно щедър към църквата, както се мисли обикновено? Колкото и да е странно, на практика картината е твърде различна. Съществуват сериозни основания да се смята, че царят не подкрепя „сляпо“ и безусловно църквата, а има своите виждания и изисквания към нея. Както личи от предимно косвени данни, Петър е загрижен за нравственото състояние в тогавашната българска църква. Той не само, че не толерира безогледния растеж на църковното земевладение, но, подобно на съвременните му византийски императори (Роман I Лакапин, Константин VII, Никифор II Фока, както и Василий II по-късно), отдава предпочитание на средните и малките манастири. Презвитер Козма отправя сурови и жлъчни критики срещу стремежа на епископи и игумени на големи манастири към трупане на имения „от ниви и села“. Козма бичува онези недобросъвестни монаси, „… които не живеят от своя хляб (…), гоят се като свине в кочина…“ и т.н., позволява си остри думи даже към висшия клир. Идеал за преславският презвитер е средният собственик, който разумно стопанисва имотите си, полага грижи за бедните и въобще е лоялен към държавата и обществото. Сходни са социално-нравствените послания и в творчеството на черноризец Петър. Изглежда парадоксално, но в своите известни грамоти за Охридската архиепископия Василий II (сам привърженик на идеята за скромна църква!) приема именията и данъчните привилегии на българските епископии от времето на Петър и Самуил за напълно нормални. Нещо повече, Василий II даже увеличава квотата („аритмос“) от селяни-парици за някои епископии (например Охрид, Видин и Дръстър), което показва, че вижданията на безкомпромисния Българоубиец и уж отстъпчивия пред църквата цар Петър са сходни. Добре известният жест на цар Петър към св. Иван Рилски, при който знаменитият пустинник отклонил предлаганото му злато, е твърде близък до благосклонното отношение на Константин VII, Никифор II Фока и Василий II именно към „по-бедните манастири“ и отшелниците – позиция, застъпвана нерядко в противовес на едрите църковни собственици. Св. Иван Рилски (+18 август 946 г.), един от най-ярките съвременници на цар Петър, закономерно привлича вниманието на изследователите. В тон с „минорните“ нагласи за онази епоха нерядко личността и високата мисия на рилския отшелник също се представят едностранчиво. Стига се до твърдения, че отшелничеството е своеобразна форма на протест „против феодалния строй“, че св. Иван е едва ли не олицетворение на народното недоверие към цар Петър, и пр. Подобни конструкции са лишени от основание. Отшелници в България е имало и преди цар Петър, както и при владетели, получаващи диаметрално противоположни оценки – например Иван Асен II. Не е оправдано в отшелничеството да се търси съпротива против „византинизма“ и официалната църква, нито поспециален социален подтекст. Появата на богомилството е друг „сюжет“, свързван твърде категорично с проблемите на българското общество и държава през дългото царуване на Петър. Връзка на ересите с вътрешните проблеми, вкл. с т.нар. „класова борба“, военнополитическата ситуация и т.н. наистина има, но тя съвсем не е задължителна, а по правило е непряка и опосредствена. Естествено, „в дни на ратни беди“ и засилени стопански трудности ересите се радват на повече популярност. Самопожертвувателното и скромно съществуване на т.нар. „съвършени“ (духовните водачи на богомилите), още повече ако контрастира с охолния живот на представители на висшия клир, буди симпатии у обикновените хора. Ереси в българските земи обаче са разпространявани още преди покръстването. С други думи, появата на ереси не е механично следствие от едни или други проблеми в държавата, а се дължи на най-разнообразни фактори. Богомилството е своеобразно и оригинално продължение на по-старите ереси във Византия и християнския Изток. В България то се ражда на основата на стари български (езически) религиозни представи, при силно влияние на павликянството, както и на самата християнска практика на низово равнище. Ако се вярва на т.нар. Сръбски Синодик (1221 г.) „новопоявилата се зла ерес на Богомил“ се появява в „… българска Македония [Тракия], във Филиповград [Пловдив] и неговата околност…“ Не е известно как започва борбата с ереста, но надали властта и църквата са пасивни дълго време. Цар Петър, а сигурно и българската патриаршия, търсят помощ от Константинопол. Такава е обичайната практика в междуцърковното общуване, още повече при състоянието на траен мир между две християнски държави. Запазеното писмо на патриарх Теофилакт Лакапин (933–956), брат на българската царица Мария-Ирина, до цар Петър е в духа на християнското единство и грижа за чистотата на вярата. От беседата на Презвитер Козма обаче е ясно, че българската църква и държавната власт прилагат свои мерки и не следват сляпо византийските виждания при решаването на конкретни верски проблеми. Българската църква, независимо от едни или други слабости, от пороците на критикуваните от Козма нейни представители, следва своята висока мисия. Заслугите й за културния възход и укрепването на вътрешната сплотеност на българския народ са несъмнени. Красноречиво доказателство за „съзвучието“ между държавата, нейната църква и народ е бягството на патриарх Дамян от окупираните от Византия през 971 г. източни български земи, в Средец – временната столица на държавата под ръководството на Комитопулите.

* /Из книгата „Векът на цар Самуил“, Проф. Пламен Павлов, издат. „Изток-Запад“ 2014/
Линк за цялата книга:https://www.bulgari-istoria-2010.com

Автор:
Отец Войден Вожков

Свързани статии

Back to top button