5 май 1876: Денят, в който Батак бе потопен в кръв
Баташката голгота: Най-кървавата пролет в българската история
На 5 май 1876 година българската история се озовава пред една от най-мрачните си и трагични страници – кървавото потушаване на Априлското въстание в родопското село Батак. В този ден Батак осъмва в пламъци и руини. Пет дни продължава героичната отбрана на местната църква „Света Неделя“, в която се укрепват стотици батачани – жени, деца, старци и мъже. Обградени от всички страни, те устояват с нечовешка издръжливост на непрекъснатия огън от пушки, жилещите ужилвания на освободените пчели, задушливия дим от горяща слама, напоена с газ. Живителна вода няма.
В тези критични мигове, един възрастен мъж съветва майките да търсят вода в корените на големия орех, растящ до стената на храма – единственият жив свидетел на трагедията и до днес. С голи ръце жените започват да копаят кладенец в надежда да открият спасение, но поради сухата пролет, водата така и не се появява. В отчаянието си те започват да поят децата си с олиото от кандилата. Когато то свършва, на свой ред използват кръвта на вече убитите, за да навлажнят устните на малките.
На третия ден църковните порти са отворени в опит да се поеме въздух, но това води до началото на масовото клане. Последните живи защитници на Батак водят отчаяна битка, предпочитайки смъртта пред покорството. Онези, които са пленени живи, избират дръвника пред мюсюлманската чалма.
Ахмед Барутанлията, изпълнявайки заповедта на пазарджишкия каймакамин Али бей – „да се пресуши баташкият корен“, предприема ужасяваща чистка с цел да не остане нито един свидетел на зверствата. Уцелелите са отведени при училището, където на дървения мост пред него е извършено последното клане.
В резултат на трагедията Батак е почти напълно унищожен – 700 домове са изпепелени, а близо 5000 души намират смъртта си. Единственото, което устоява на унищожението, е каменната църква „Света Неделя“. Въпреки пожара, който унищожава красивия резбован иконостас и обгаря вътрешните дървени елементи, здравината на камъка запазва храма като мълчалив свидетел на ужаса.
Това е краят на баташката кървава пролет от 1876 година – една пролет, в която слънцето е скрито от дим, птиците млъкват, а водите на Стара река текат дълго в кървавочервено. В тези дни батачани не засяват нивите си, изоставят своите чаркове и работилници, прежалват домовете си, семействата си и самите себе си, посвещавайки се в името на свободата и Отечеството.
Поклон, Батак! Поклон, мъченици, които превърнахте своята гибел в безсмъртие!
